Постинг
20.02.2011 17:32 -
ТОКОРАЗ ИСТО - "Ятаган и Меч", книга 5 - "Битката" - 2
Автор: ramus
Категория: Други
Прочетен: 3284 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 21.02.2011 09:45
Прочетен: 3284 Коментари: 0 Гласове:
3
Последна промяна: 21.02.2011 09:45
продължение -->
...Слушайте сега следващото нещо.
Път има само за вървящия! Вървящите създават Пътя. Път сам за себе си няма! Движението и преместването създават Пътя!
Разбрахте ли! – попита старецът и погледна момчетата.
- Да! – отвърна Атанас.
- Едва ли! – охлади ентусиазма му Риз баба. – Ако си го осъзнал трябва да прекрачиш напред. Всъщност кой е по-важен Пътят или Пътуващият? Може ли Пътят да съществува без Пътуващ?
- Не може! – хитро отвърна Атанас.
- Защо? – попита дервишът.
- Вие така казахте.
Старият мъж само поглади брадата си. Той не искаше да спира мислите и „ходенето” по Пътя, затова продължи:
- Може ли да има Път без Пътуващ! Ти каза „Не!”, а може ли да има Пътуващ без Път?
Момчетата мълчаха. От одеве дервишът говореше безсмислици. Старецът знаеше, че момчетата няма да могат да разберат, но продължи да говори. Арабите имаха нещо, което наричаха „молитвата на отсъстващия”. Това беше, когато нещата се казват преди още да могат да бъдат осъзнати и постигнати. Отначало на мюрида (ученика) това звучи като безсмислени и често дори противоречащи думи, но по-късно, когато той достигнеше до определено ниво, споменът за тези думи се събужда в него. Сега старецът правеше точно това. Така арабите започваха да говорят на току що родените си деца, преди още те да могат да осъзнаят думите им. Децата обаче слушаха и по-късно думите „избухваха” в тях и се събуждаха. Така израстването им беше съпроводено със събуждането на спящите в тях думи. Той знаеше, че няма да има възможност да води разговори с момчета и да ги наблюдава как те се движат по Пътя, затова се опитваше да им предаде своята силсила и използва „молитвата на отсъстващия”. (силсила – дух, духовна яснота, прозрение, духовно общуване между учител и ученик) Той продължи:
- Може да има Пътуващ без Път, макар той вече да не се нарича така. Всъщност следващият етап на Пътя е да осъзнаеш и да постигнеш разбирането, че Пътуващият, Ходещият никъде не отива и че дори няма преместване. Всъщност всеки човек само крачи, но под краката си има лента, която се движи. Така човекът ходи, но не се премества. Такъв е Пътят. Това е истинският Път. Скоро човек разбира, че не целите, към които се стреми, са важни и не това да отидеш на друго място или да избягаш. Всъщност ходенето е вътрешен процес. Пътя, който трябва да изминеш, е вътрешен Път, това е Път навътре в себе си. Скоро разбираш, че колкото и да вървиш по Пътя, си сам, а това което виждаш в далечината и след което тичаш е твоят собствен гръб. Когато се настигнеш затваряш Пътя и от линеен го превръщаш в кръг, а после все повече скъсяваш този диаметър, докато не превърнеш кръга в точка. Докато тичането в кръг с времето не го превърнеш в обръщане на място. Това е Пътят. Тази част от Пътя се нарича Път без Път.
- Нищо не разбирам! – призна си Атанас.
- Не е нужно. Само слушай!
- Пътят без Път ли е последната крачка по Пътя, учителю? Защото това ще унищожи Пътя.
- Нищо не може да унищожи Пътя, защото през цялото време Път всъщност не е имало. Така е с повечето неща в моето учение.
- Как така не е имало Път? Вие така отрекохте цялото обяснение, всичко което ни говорите от толкова време.
- Това, че си се привързал към Пътя, означава, че си спрял в някоя от крачките си. Трябва да продължиш! Това е сложното на вървенето. Не бива да се задоволяваш и да си позволяваш това или онова описание на света да ти хареса. Трябва да продължиш, дори когато смяташ, че си постигнал яснота. Знам, че ти хареса описанието на Пътя, което ти дадох, защото разбра нещо за Пътя, защото измина някакво разстояние. В момента обаче, в който спря, веднага се привърза към една част от описанието. Това е най-трудното в Пътя. Спреш ли, описанията на това ниво, на тази крачка, те примамват и те превързват с хиляди нишки към това място. Затова ти трябва да намериш сили в себе си и да разкъсаш нишките, корените на яснота, спокойствие и сигурност. Много хора си представят ходенето като нещо стабилно. Всъщност ходенето е едно непрекъснато контролирано извеждане от равновесие.
Като каза това старецът се изправи и показа колко смешно би било, ако човек стъпва последователно на единия или другия крак. Той се наведе леко напред, а след това с лекота направи две-три крачки.
- Това е ходенето контролирано извеждане от равновесие. Докато ходим не бива да имаме пристрастия или яснота. Повечето хора си представят себе си не като хора, които бързо стъпват от ляв на десен крак, а като ходещи дръвчета, които вместо крака имат коренища и които след всяка крачка спират, оставят корените си да се впият в земята и да им дадат стабилност, а после пак прекрачват. Такова ходене е много бавно, мъчително и е свързано с непрекъснато късане на връзки, които сам си изградил и заздравил.
Има и следващо ниво, след Пътя без Път. Това е стоенето на място, без да стоиш. Да изминеш Пътя без да помръдваш, да стоиш неподвижно, но да се движиш. Това е да бъдеш себе си, без да си.
- Има ли и още крачки по Пътя, учителю? – на Атанас му се струваше, че съвсем леко прозира идеята на стария дервиш. Той не можеше да си я изведе и ясно да я формулира, но се докосваше до тази дълбочина в думите на Риз баба. Поне така му се струваше.
Старецът се усмихна и каза:
- Аз дори не мога да ти покажа една крачка от Пътя, а той е безкраен. Много хора смятат, че когато завъртят една обиколка в себе си вече познават Пътя и знаят всичко за него. Това е така, защото те са плоски и елементарни хора. Те са пленници на думите и смятат, че знаят всичко. Те са смешни и недостойни, защото техният свят, техният Път е двуизмерен, той е плосък и линеен.
Всъщност ние сме като коне, които препускат в един кръг и тичат все по-бързо и бързо. За „плоските” хора това е безсмислено въртене в кръг. Те казват: „Какъв е смисълът да се бъхтя да тичам в кръг? Вече познавам всичко в този Път.” Такива хора обаче винаги бягат само по периферията на кръга и не могат да осъзнаят, че трябва да тичат към центъра. Там, в центъра на кръга, е същността.
- Разбрах! – решително каза Атанас, защото му се стори, че има яснота.
- Но, дори и това не е вярно – продължи, без да го слуша, Риз баба. Всъщност Пътят не е двуизмерен. Когато аз тичам в кръг, за „плоските” хора това е точно така. За тях моето тичане, като обезумял, е тичане в кръг, а за мен това е тичане по спирала, защото за мен Пътят не е двуизмерен. Гледано отгоре аз тичам в кръг, но погледнато отстрани, обемно, аз тичам по една спирала, все по-нагоре или надолу, няма значение. Има два вида спирали. Едните са като пружина. При тях движението винаги е еднакво отдалечено от оста й. При другите спирали, освен движение нагоре или надолу, имаме и приближаване към оста й. Движението по Пътя може да стане по единия или по другия начин. Когато е по втория начин на „плоските” хора ще им изглежда като тичане към центъра на кръга... --->
...Слушайте сега следващото нещо.
Път има само за вървящия! Вървящите създават Пътя. Път сам за себе си няма! Движението и преместването създават Пътя!
Разбрахте ли! – попита старецът и погледна момчетата.
- Да! – отвърна Атанас.
- Едва ли! – охлади ентусиазма му Риз баба. – Ако си го осъзнал трябва да прекрачиш напред. Всъщност кой е по-важен Пътят или Пътуващият? Може ли Пътят да съществува без Пътуващ?
- Не може! – хитро отвърна Атанас.
- Защо? – попита дервишът.
- Вие така казахте.
Старият мъж само поглади брадата си. Той не искаше да спира мислите и „ходенето” по Пътя, затова продължи:
- Може ли да има Път без Пътуващ! Ти каза „Не!”, а може ли да има Пътуващ без Път?
Момчетата мълчаха. От одеве дервишът говореше безсмислици. Старецът знаеше, че момчетата няма да могат да разберат, но продължи да говори. Арабите имаха нещо, което наричаха „молитвата на отсъстващия”. Това беше, когато нещата се казват преди още да могат да бъдат осъзнати и постигнати. Отначало на мюрида (ученика) това звучи като безсмислени и често дори противоречащи думи, но по-късно, когато той достигнеше до определено ниво, споменът за тези думи се събужда в него. Сега старецът правеше точно това. Така арабите започваха да говорят на току що родените си деца, преди още те да могат да осъзнаят думите им. Децата обаче слушаха и по-късно думите „избухваха” в тях и се събуждаха. Така израстването им беше съпроводено със събуждането на спящите в тях думи. Той знаеше, че няма да има възможност да води разговори с момчета и да ги наблюдава как те се движат по Пътя, затова се опитваше да им предаде своята силсила и използва „молитвата на отсъстващия”. (силсила – дух, духовна яснота, прозрение, духовно общуване между учител и ученик) Той продължи:
- Може да има Пътуващ без Път, макар той вече да не се нарича така. Всъщност следващият етап на Пътя е да осъзнаеш и да постигнеш разбирането, че Пътуващият, Ходещият никъде не отива и че дори няма преместване. Всъщност всеки човек само крачи, но под краката си има лента, която се движи. Така човекът ходи, но не се премества. Такъв е Пътят. Това е истинският Път. Скоро човек разбира, че не целите, към които се стреми, са важни и не това да отидеш на друго място или да избягаш. Всъщност ходенето е вътрешен процес. Пътя, който трябва да изминеш, е вътрешен Път, това е Път навътре в себе си. Скоро разбираш, че колкото и да вървиш по Пътя, си сам, а това което виждаш в далечината и след което тичаш е твоят собствен гръб. Когато се настигнеш затваряш Пътя и от линеен го превръщаш в кръг, а после все повече скъсяваш този диаметър, докато не превърнеш кръга в точка. Докато тичането в кръг с времето не го превърнеш в обръщане на място. Това е Пътят. Тази част от Пътя се нарича Път без Път.
- Нищо не разбирам! – призна си Атанас.
- Не е нужно. Само слушай!
- Пътят без Път ли е последната крачка по Пътя, учителю? Защото това ще унищожи Пътя.
- Нищо не може да унищожи Пътя, защото през цялото време Път всъщност не е имало. Така е с повечето неща в моето учение.
- Как така не е имало Път? Вие така отрекохте цялото обяснение, всичко което ни говорите от толкова време.
- Това, че си се привързал към Пътя, означава, че си спрял в някоя от крачките си. Трябва да продължиш! Това е сложното на вървенето. Не бива да се задоволяваш и да си позволяваш това или онова описание на света да ти хареса. Трябва да продължиш, дори когато смяташ, че си постигнал яснота. Знам, че ти хареса описанието на Пътя, което ти дадох, защото разбра нещо за Пътя, защото измина някакво разстояние. В момента обаче, в който спря, веднага се привърза към една част от описанието. Това е най-трудното в Пътя. Спреш ли, описанията на това ниво, на тази крачка, те примамват и те превързват с хиляди нишки към това място. Затова ти трябва да намериш сили в себе си и да разкъсаш нишките, корените на яснота, спокойствие и сигурност. Много хора си представят ходенето като нещо стабилно. Всъщност ходенето е едно непрекъснато контролирано извеждане от равновесие.
Като каза това старецът се изправи и показа колко смешно би било, ако човек стъпва последователно на единия или другия крак. Той се наведе леко напред, а след това с лекота направи две-три крачки.
- Това е ходенето контролирано извеждане от равновесие. Докато ходим не бива да имаме пристрастия или яснота. Повечето хора си представят себе си не като хора, които бързо стъпват от ляв на десен крак, а като ходещи дръвчета, които вместо крака имат коренища и които след всяка крачка спират, оставят корените си да се впият в земята и да им дадат стабилност, а после пак прекрачват. Такова ходене е много бавно, мъчително и е свързано с непрекъснато късане на връзки, които сам си изградил и заздравил.
Има и следващо ниво, след Пътя без Път. Това е стоенето на място, без да стоиш. Да изминеш Пътя без да помръдваш, да стоиш неподвижно, но да се движиш. Това е да бъдеш себе си, без да си.
- Има ли и още крачки по Пътя, учителю? – на Атанас му се струваше, че съвсем леко прозира идеята на стария дервиш. Той не можеше да си я изведе и ясно да я формулира, но се докосваше до тази дълбочина в думите на Риз баба. Поне така му се струваше.
Старецът се усмихна и каза:
- Аз дори не мога да ти покажа една крачка от Пътя, а той е безкраен. Много хора смятат, че когато завъртят една обиколка в себе си вече познават Пътя и знаят всичко за него. Това е така, защото те са плоски и елементарни хора. Те са пленници на думите и смятат, че знаят всичко. Те са смешни и недостойни, защото техният свят, техният Път е двуизмерен, той е плосък и линеен.
Всъщност ние сме като коне, които препускат в един кръг и тичат все по-бързо и бързо. За „плоските” хора това е безсмислено въртене в кръг. Те казват: „Какъв е смисълът да се бъхтя да тичам в кръг? Вече познавам всичко в този Път.” Такива хора обаче винаги бягат само по периферията на кръга и не могат да осъзнаят, че трябва да тичат към центъра. Там, в центъра на кръга, е същността.
- Разбрах! – решително каза Атанас, защото му се стори, че има яснота.
- Но, дори и това не е вярно – продължи, без да го слуша, Риз баба. Всъщност Пътят не е двуизмерен. Когато аз тичам в кръг, за „плоските” хора това е точно така. За тях моето тичане, като обезумял, е тичане в кръг, а за мен това е тичане по спирала, защото за мен Пътят не е двуизмерен. Гледано отгоре аз тичам в кръг, но погледнато отстрани, обемно, аз тичам по една спирала, все по-нагоре или надолу, няма значение. Има два вида спирали. Едните са като пружина. При тях движението винаги е еднакво отдалечено от оста й. При другите спирали, освен движение нагоре или надолу, имаме и приближаване към оста й. Движението по Пътя може да стане по единия или по другия начин. Когато е по втория начин на „плоските” хора ще им изглежда като тичане към центъра на кръга... --->
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
