Постинг
20.02.2011 17:16 -
за Странниците и книгата им, за Читателя и прочита му
Автор: ramus
Категория: Други
Прочетен: 2032 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 26.02.2011 20:31
Прочетен: 2032 Коментари: 0 Гласове:
7
Последна промяна: 26.02.2011 20:31
въведение, преди откъсите от книгата
------------------------------------------------------------------
По принцип никога не ми е било нужно да цитирам някого. Не смятам че думи или слова на други хора, могат да кажат нещо за моята собствена истина и за начина по който се случват процесите в моя вътрешен свят.
Смятам също че използването на думи или слова за подкрепа на тези, както и явлението "позоваване на авторитет" и нуждата от Авторитети, са неща, които ги няма в моя свят по простата причина че не са ми потребни.
Всичко, каквото става "вътре в мен" е моя отговорност, то е един свят, който очаква всеки "пътуващ" за да открие кой е той - ПЪТУВАЩИЯ. Никой няма да каже моите думи, да направи моите открития, да види през моите очи, да падне и да стане по моите "начини", от моите капани и препятствия, да се изкачи през моите върхове. Никой човек, никоя книга никои думи няма да са написана за МЕН и да ме изразят в дълбочината ми... Затова такъв път е път НАВЪТРЕ. Краченето по него е процес на ПРЕ-ОБРАЗ-яване и в тоя смисъл води до о-БЕЗ-ОБРАЗ-яване - нещо което носи смисъла на понятието "(само)трансформация" ...
Вървенето по собствения си вътрешен път е дело самотно. Това е най-личното, най-интимното и самотното нещо на света. Това е нещо което човек може да върви само сам - КЪМ себе си, ПРЕЗ себе си, СЪС себе си . Той е Откривателя, той е Откритието, пътуващия, пътя и крачките по него. И тия всичките са в едно единство и съотвествие помежду си. Такива "Пътуващи" се познаваме единствено по "следите" които задължително сме оставили - без значение от исторически, географски или културни "подробности", защото ако се върви по такъв ПЪТ, задължително се минава отвъд тия "ограничения".
"ПЪТУВАЩИ" като дума в множествено число, е само формалност - най-често дори не се "виждаме" и срещаме един-друг, но когато се срещнем става по начин, по който само между нас си "разбираме" - заради резонанса и съотвествието. Срещите най-често са само със "следите" ни. Следи - някъде в празното пред нас, където всеки сам си Про-Правя "път" - чрез стъпките си. И мистерията винаги е "пред" него, а зад него са просто следите от неговите направени вече стъпки. Затова вътрешния път е нанякъде - той няма цел, той няма посока... И не може да има - той е всички мигове на едно безкрайно самооткриване на безброй мистерии и енигми... и ЕВРИКИ.
Между Вървящите по тоя път не може да има прилики - и затова няма два еднакви пътя, посоки или следите от тях. Затова "различията" за мен не са проблем - те просто са най-естественото нещо. Не ни е нужно въобще да "сме" заедно, не "работим" за общи каузи или по общи проблеми, защото това са безсмислици. И все пак когато това се реши и от "двете страни", би се направило лесно, бързо, без претенции, без вземане или даване, без правила или норми, закони или "взаимности"...
Вървящия по тоя път е насочен към вътрешно единение - това е състояние на съзнанието, при което най-общо отделните "парчета" от които е съставен вътрешния свят на всеки човек започват да се омиротворяват в пътя си към образуване на единност и цялост. Затова етапите към това никой не може "да прескочи", да ги имитира, да ги изживее или да не ги "плати". Един от най-показателните процеси, който с лекота може да се сметне за индикатор (макар и условен) е да бутнеш сам преградите на всичките си убеждения, вяра, надежди, мечти, желания, стремежи, знания, игри, роли и обвързаности включително - въобще всички условности, които до един момент са несъзнателния ти фундамент - докато си "МАЛЪК". По пътя през такава ЕВРИКА един ПЪТУВАЩ разбира, че няма други граници, освен в "главите" ни. И че единствено работата с границите и преминаването им, определя КОЙ КОЛКО Е ШИРОК.
Да си ЕДИНЕН вътре в себе си се познава лесно - каквото и да кажеш, изразиш, напишеш, направиш, където и да е, когато и да е - ти си един - няма маски, няма роли, няма "компромиси". НО няма и ВЯРА, няма убеждения, които да не са регистрирани, осмислени и отсечени, както и възпитанието, наученото, преподаденото, заимстваното, повтореното или имитираното.
Големия проблем на всички деца - неизвестността, страха, контролирането, имането и отнемането, желанията и пристрастеностите самоотпада като непотребен когато ПЪТУВАЩИЯ по пътя към себе си бавно се самопроменя и с това самопораства. Това е вътрешната еволюция - вътрешната "възраст", която въобще не се измерва със слънчевите цикли на социално приетите дни, месеци, години. И в тоя смисъл ПЪТУВАЩИЯ по вътрешния път, през вътрешното си израстване, порастване, съзряване е пътешественика към онази вселенска мистерия, която отвежда едно съзнание към едно "отдавна забравено бъдеще", към нареждането на всичките му "части", към цялост, към синергетичност...
Думите ми, включително и тези тук, са израз на пътешествието ми към себе си. Те не са мисли, размишления, идеи или изживявания - те са оставените ми следи по пътя ми към ПЪТУВАЩИЯ го.
........................
Откъсите в следващите постинги ще са от книгата на Стоян Цветкашки (Токораз Исто) "ЯТАГАН и МЕЧ" - по-точно от петата книга от тази петлогия - "БИТКАТА".
Тази книга е история на един от "странниците". Тя е и "история" от душата на всеки Странник.
Тази пета част, с тия глави от които изваждам цитати, е и своеобразен пример и експеримент в който двама Странника пишем ЗА-ЕДНО в едно общо произведение. Никой от читателите досега не е "разпознал" кой абсац от кой от двама ни е написан. Дори хора, които ни познават от години и двамата - и в реалния живот и в нета.
Четивото е дълго, текста е от работния му вариант - идеите са завършени, но има тук-там пунктуационни или дребни други грешки. Това не би попречило на хора, които ще "видят" отвъд тия подробности.
Смисъла му ще е достъпен само за отбрани читатели. Повечето от тях ще се инициират с един или друг герой, ще привидят "познати" ситуации, герои, действия, думи или изказ. Умът на човека работи на принципа на "подобията" и е значително по-трудно да определи "разлики" от "прилики". Това тече на несъзнателен план и типичния несъзнателен читател взима изживяното и измислено-сътвореното, като действителност. И те за него са именно такива, именно РЕАЛНОСТ и ИСТИНА... Само дето той сам си ги прави, после ги изживява и изрича тия думи с това им съдържание...
И във връзка със казаното за самосъздаващата се лична реалност, която е в главата на всеки човек, да припомня, че несъзнателния Читател го чака и капана на "прочита му". И чрез тоя прочит самосънуващия се конструира "реагирайки" първосигнално и "по навик" една негова картина - според прочетеното. И пак - за него то става "текста, който е прочел". А при един и същи текст, безброй читатели, ще "ПРОЧЕТАТ" в него нещо "различно" - това е именно "ТЕХНИЯ ПРОЧИТ". Той е отражение на тях самите - на онова, което са, на вътрешно-възрастовата им принадлежност, на преминатото, на сънуваното, на "нямането" или "имането им". Всички явления са по съотвествие - както автора и написаното от него, така и "читателя" с прочита си. По същия начин, според същото - ЖИВОТА Е ПРОИЗВОДНО и ПОКАЗАТЕЛНО ЗА ЖИВЕЕЩИЯ (го).
Малкия човек неосъзнато усеща че е "малък" и Живота е по-голям, велик, знаещ, страшен и неумолим и като компенсация се опитва да го "управлява".
Големия човек е точно обратното - той върви към самоосъзнатост, при която той е "приятел" наравно с Живота си, разбира и прониква изборите и свободата да ги направи в огромната им безкрайна широта на възможности... И оставя осъзнато ЖИВОТА да го води през мистерията да се самооткрие през него.
ЖИВОТА Е ОГЛЕДАЛОТО НА ЖИВЕЕЩИЯ (го)
Дотук бяха моите думи - на добър път на ЧИТАТЕЛИТЕ, надявам се да се разпознаете по "прочита си".
------------------------------------
------------------------------------------------------------------
По принцип никога не ми е било нужно да цитирам някого. Не смятам че думи или слова на други хора, могат да кажат нещо за моята собствена истина и за начина по който се случват процесите в моя вътрешен свят.
Смятам също че използването на думи или слова за подкрепа на тези, както и явлението "позоваване на авторитет" и нуждата от Авторитети, са неща, които ги няма в моя свят по простата причина че не са ми потребни.
Всичко, каквото става "вътре в мен" е моя отговорност, то е един свят, който очаква всеки "пътуващ" за да открие кой е той - ПЪТУВАЩИЯ. Никой няма да каже моите думи, да направи моите открития, да види през моите очи, да падне и да стане по моите "начини", от моите капани и препятствия, да се изкачи през моите върхове. Никой човек, никоя книга никои думи няма да са написана за МЕН и да ме изразят в дълбочината ми... Затова такъв път е път НАВЪТРЕ. Краченето по него е процес на ПРЕ-ОБРАЗ-яване и в тоя смисъл води до о-БЕЗ-ОБРАЗ-яване - нещо което носи смисъла на понятието "(само)трансформация" ...
Вървенето по собствения си вътрешен път е дело самотно. Това е най-личното, най-интимното и самотното нещо на света. Това е нещо което човек може да върви само сам - КЪМ себе си, ПРЕЗ себе си, СЪС себе си . Той е Откривателя, той е Откритието, пътуващия, пътя и крачките по него. И тия всичките са в едно единство и съотвествие помежду си. Такива "Пътуващи" се познаваме единствено по "следите" които задължително сме оставили - без значение от исторически, географски или културни "подробности", защото ако се върви по такъв ПЪТ, задължително се минава отвъд тия "ограничения".
"ПЪТУВАЩИ" като дума в множествено число, е само формалност - най-често дори не се "виждаме" и срещаме един-друг, но когато се срещнем става по начин, по който само между нас си "разбираме" - заради резонанса и съотвествието. Срещите най-често са само със "следите" ни. Следи - някъде в празното пред нас, където всеки сам си Про-Правя "път" - чрез стъпките си. И мистерията винаги е "пред" него, а зад него са просто следите от неговите направени вече стъпки. Затова вътрешния път е нанякъде - той няма цел, той няма посока... И не може да има - той е всички мигове на едно безкрайно самооткриване на безброй мистерии и енигми... и ЕВРИКИ.
Между Вървящите по тоя път не може да има прилики - и затова няма два еднакви пътя, посоки или следите от тях. Затова "различията" за мен не са проблем - те просто са най-естественото нещо. Не ни е нужно въобще да "сме" заедно, не "работим" за общи каузи или по общи проблеми, защото това са безсмислици. И все пак когато това се реши и от "двете страни", би се направило лесно, бързо, без претенции, без вземане или даване, без правила или норми, закони или "взаимности"...
Вървящия по тоя път е насочен към вътрешно единение - това е състояние на съзнанието, при което най-общо отделните "парчета" от които е съставен вътрешния свят на всеки човек започват да се омиротворяват в пътя си към образуване на единност и цялост. Затова етапите към това никой не може "да прескочи", да ги имитира, да ги изживее или да не ги "плати". Един от най-показателните процеси, който с лекота може да се сметне за индикатор (макар и условен) е да бутнеш сам преградите на всичките си убеждения, вяра, надежди, мечти, желания, стремежи, знания, игри, роли и обвързаности включително - въобще всички условности, които до един момент са несъзнателния ти фундамент - докато си "МАЛЪК". По пътя през такава ЕВРИКА един ПЪТУВАЩ разбира, че няма други граници, освен в "главите" ни. И че единствено работата с границите и преминаването им, определя КОЙ КОЛКО Е ШИРОК.
Да си ЕДИНЕН вътре в себе си се познава лесно - каквото и да кажеш, изразиш, напишеш, направиш, където и да е, когато и да е - ти си един - няма маски, няма роли, няма "компромиси". НО няма и ВЯРА, няма убеждения, които да не са регистрирани, осмислени и отсечени, както и възпитанието, наученото, преподаденото, заимстваното, повтореното или имитираното.
Големия проблем на всички деца - неизвестността, страха, контролирането, имането и отнемането, желанията и пристрастеностите самоотпада като непотребен когато ПЪТУВАЩИЯ по пътя към себе си бавно се самопроменя и с това самопораства. Това е вътрешната еволюция - вътрешната "възраст", която въобще не се измерва със слънчевите цикли на социално приетите дни, месеци, години. И в тоя смисъл ПЪТУВАЩИЯ по вътрешния път, през вътрешното си израстване, порастване, съзряване е пътешественика към онази вселенска мистерия, която отвежда едно съзнание към едно "отдавна забравено бъдеще", към нареждането на всичките му "части", към цялост, към синергетичност...
Думите ми, включително и тези тук, са израз на пътешествието ми към себе си. Те не са мисли, размишления, идеи или изживявания - те са оставените ми следи по пътя ми към ПЪТУВАЩИЯ го.
........................
Откъсите в следващите постинги ще са от книгата на Стоян Цветкашки (Токораз Исто) "ЯТАГАН и МЕЧ" - по-точно от петата книга от тази петлогия - "БИТКАТА".
Тази книга е история на един от "странниците". Тя е и "история" от душата на всеки Странник.
Тази пета част, с тия глави от които изваждам цитати, е и своеобразен пример и експеримент в който двама Странника пишем ЗА-ЕДНО в едно общо произведение. Никой от читателите досега не е "разпознал" кой абсац от кой от двама ни е написан. Дори хора, които ни познават от години и двамата - и в реалния живот и в нета.
Четивото е дълго, текста е от работния му вариант - идеите са завършени, но има тук-там пунктуационни или дребни други грешки. Това не би попречило на хора, които ще "видят" отвъд тия подробности.
Смисъла му ще е достъпен само за отбрани читатели. Повечето от тях ще се инициират с един или друг герой, ще привидят "познати" ситуации, герои, действия, думи или изказ. Умът на човека работи на принципа на "подобията" и е значително по-трудно да определи "разлики" от "прилики". Това тече на несъзнателен план и типичния несъзнателен читател взима изживяното и измислено-сътвореното, като действителност. И те за него са именно такива, именно РЕАЛНОСТ и ИСТИНА... Само дето той сам си ги прави, после ги изживява и изрича тия думи с това им съдържание...
И във връзка със казаното за самосъздаващата се лична реалност, която е в главата на всеки човек, да припомня, че несъзнателния Читател го чака и капана на "прочита му". И чрез тоя прочит самосънуващия се конструира "реагирайки" първосигнално и "по навик" една негова картина - според прочетеното. И пак - за него то става "текста, който е прочел". А при един и същи текст, безброй читатели, ще "ПРОЧЕТАТ" в него нещо "различно" - това е именно "ТЕХНИЯ ПРОЧИТ". Той е отражение на тях самите - на онова, което са, на вътрешно-възрастовата им принадлежност, на преминатото, на сънуваното, на "нямането" или "имането им". Всички явления са по съотвествие - както автора и написаното от него, така и "читателя" с прочита си. По същия начин, според същото - ЖИВОТА Е ПРОИЗВОДНО и ПОКАЗАТЕЛНО ЗА ЖИВЕЕЩИЯ (го).
Малкия човек неосъзнато усеща че е "малък" и Живота е по-голям, велик, знаещ, страшен и неумолим и като компенсация се опитва да го "управлява".
Големия човек е точно обратното - той върви към самоосъзнатост, при която той е "приятел" наравно с Живота си, разбира и прониква изборите и свободата да ги направи в огромната им безкрайна широта на възможности... И оставя осъзнато ЖИВОТА да го води през мистерията да се самооткрие през него.
ЖИВОТА Е ОГЛЕДАЛОТО НА ЖИВЕЕЩИЯ (го)
Дотук бяха моите думи - на добър път на ЧИТАТЕЛИТЕ, надявам се да се разпознаете по "прочита си".
------------------------------------
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
